А

Абдул Азиз

(1830–1876)

виж: Масонството в Турската империя

Политическото разложение е в контраст с явен културен подем. Откриват се училища, развива се печатното дело и журналистиката. На 27 февруари 1870 г. султан Абдул Азис подписва ферман за учредяването на самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Българска екзархия, полунезависима от Цариградската гръцка патриаршия. Изграждането на железницата от Цариград до Виена се решава през 1867 г., когато султанът посещава австрийския император Франц Йосиф.

Абдул Меджид хан

(1823 - )

Абдул Хамид II,

(Абдул Хамид хан Втори Бин Абдул Меджид хан)

(21 септември 1842–1918).

След смъртта на баща му, чичо му, Абдул Азиз става султан и остава на власт дълго време. Той е отстранен от власт и убит от враговете на Турската империя. Султан Мурад, синът на Абдул Азиз, който наследява трона, управлява кратко време, принуден да го напусне поради тома, че бил неподходящ да управлява.

На 31 август 1876 (1293 H) султан Абдул Хамид (на 34 г.) получава трона. След убийството на чичо му и историята с непрекъснатите промени в управлението, той разбира, че срещу ислямската държава е организиран западно-европейски заговор, ръководен от свободното зидарство. Своите наблюдение и анализи на политическата ситуация - непрекъснати заговори, конспирации, войни, бунтове и преврати, той описва в дневник и написва поетичната книга "Баща ми Абдул Хамид".

От начало Абдул Хамид приема конституцията на Мидхат паша (1876), но скоро я суспендира и изпраща нейният вдъхновител в изгнание. Руско-турската война довежда до Сан-стефанският мирен договор, изменен от Берлинския конгрес. За да спаси останките от реорганизираната турска армия и империя, султанът е принуден да води приятелска политика с Германия. Германски офицери реорганизират армията и техните интереси доминират в икономическо отношение. Те получават привилегии при строежа на Багдадската железопътна линия.

Получава прозвището Великият убиец и Червеният султан заради масовото клане на арменците през 1894-96 г. Управлява като абсолютен монарх, но сравнително усамотен. През 1908 членовете на "Млада Турция", които успяват да се внедрят във военните служби, организират бунт, който принуждава султана да възстанови конституцията от 1876 г.

В книгата "Баща ми Абдул Хамид" дъщеря му пише:

"Първата беда, на която баща ми налетя, бе Мидхад паша. Той беше тайният заговорник в смъкването на чичото на Абдул Хамид. Когато последният дошъл на власт, посочил Мидхад паша за глава на Министерския съвет поради неговата популярност на времето и желанието му да се задържи на престола. Като губернатор Мидхад паша е вършел добре работата си, но е изпадал под различни влияния. Имал е широка подкрепа в Парламента. С помощта на своите съюзници успява да прокара резолюция за война с Русия. Абдул Хамид не е могъл да предотврати това. Един опит дори би довел да отстраняването му от трона. Въпреки неговото отношение към политическите събития, той е бил обвиняван за всички загуби на Турция и за рузултатите от жалките необмислени войни и убийства.

През 1901 г. еврейският банкер Мизрай Красов и други двама влиятелни еврейски лидери посетили Абдул Хамид, предлагайки:

Абдул Хамид дори не ги приел. Той изпратил отговора си чрез Тасин паша, който гласял: "Предай на тези нелюбезни евреи, че дълговете на Турция не са позор - Франция също има дългове и не е пропаднала. Ерусалим е част от ислямската земя, откакто Омар Бин Алкатаб превзе града и аз нямам намерение да нося историческия срам, като продам свещената земя на евреите, предавайки отговорността и доверието на народа си. Нека евреите си запазят парите. Ние няма да се крием в палати, строени с парите на враговете на исляма." Той им казал да си вървят и никога повече да не се връщат за среща с него. Евреите-ционисти били върха в тази игра - с тях се положило началото на края на отоманската държава. Еврейските пари били важна предпоставка в процеса на финансовата разруха на държавата, за да се построи ционистка държава в Палестина.

"Но докато аз съм жив, бих предпочел да се пробода с кама, отколкото да видя земята на Палестина откъсната от Ислямската държава. Това няма да стане. Аз нямам намерение да сека от тялото си, докато съм жив!" - предал им Хамид. След това евреите се обърнали за помощ към Англия, Германия и Америка, с помощта на които мечтите им се осъществили. Приложен бил принципа: "Разделяй и владей!" "Млада Турция" и "Млада Арабия" свършили работата "безплатно". Национализмът помогнал. Арабите се подлъгали по Англия и Франция, разбира се за тяхна сметка."

Абдул Хамид Зиад паша

Али паша (1744?–1822)

Турски паша, военен губернатор на Янина (днес в Гърция). Наричан "Янинският лъв". Баща му, губернатор на Тепелене в южна Албания, бил убит и Али отишъл да живее в планината с тамошните хайдути, които скоро углавил. Въстаническото движение било потушено.

През 1787 той става губернатор на Янина. Добил влияние, той се превърнал в почти самостоятелен деспот над почти цяла Албания и Епир. Водил война с Франция по арабското крайбрежие и влязъл в алианс с Англия през 1814 г. Оценявайки заслугите му, султанът го оставил да управлява по волята му до 1820 г., когато Али паша заповядал да се убие един негов опонент в Цариград. Султан Махмуд II заповядал да бъде отстранен от власт, но пашата отказал, като принудил турската войска да води действия срещу него в момент, когато била нужна за бой с Гърция, която започнала борба за независимост.

Авни паша (Хюсеин) -

Ангел Н. Владигеров - масон. Учител.

Ангел Глаголиза -

Ангел Попов Иванов - Ангел Поппов

Ангел Кънчев

(11 ноември 1850 - 7 март 1872)

Син на Кънчо Ангелов, роден в Трявна. Детските си и ученически години Ангел прекарва в Трявна, ученик е на П. Р. Славейков, който е възхитен от неговата интелигентност. Избран от Драган Цанков за стипендиант в Болградската гимназия (1866 г.).

Завършил с успех през 1867 г., той се прибира в Русе, но минавайки през Букурещ и Гюргево научава от Димитър Горов, по-късно съпруг на сестра му, че в Белград има военно училище, което подготвя офицерски кадри за бъдещата българска армия. През 1867 г. Кънчев заминава за Белград и се записва в Артилерийската школа.

В Белград той влиза във връзка с Левски, Панаьот Хитов, Димитър Общи и Любен Каравелов. През 1868 г. пише възванието "Към българите" в "Дунавска зора". През декември 1869 г. напуска школата и се връща в Русе, а през 1870 г. е изпратен в Табор, Чехия, в земеделското училище, за да поеме ръководството на Образцов чифлик след завършването му. Сигурно е, че по това време вече е бил масон. Някой смятат, че е бил приет в ложата на Мидхат паша в Русе, в която членували Иван Чорапчиев и Петър Златев. Дори и да е приел подобно членство, младият Кънчев е пренадлежал по сърце и дух на българската кауза - той винаги е бил славянофил, русофил и най- вече - българин, като Левски.

Без да завърши, той се включва в революционното движение и става заместник на Левски в България. Учредител е на разградския Б.М.Р.Ц.К. "Искра".

Смъртта му, макар да се смята за самоубийство, настъпва след предателство. От някой архивни документи се вижда, че е убит, а не се е самоубил на пристанището в Русе. Той е нямал патрони в револвера си, а и в смъртния регистър е отбелязано, че е убит с пушка.

Виж: Мистерията за смъртта на Авгел Кънчев

Антим I - видински митрополит. Масон.

Андон Атанасов Сяров

р. в Шумен. Масон в румънската ложа "Дунавска звезда". Адвокат в Упрвлението на външните дела. Член на ТБЦК. Основател на комитета в Шумен от 1866 и 1869 г.

Антон Спиридонов Златев (Златов)

Антонина Мамарчева

Апостол П. Иванов

Атанас Боздуганов - русенски масон.

Атанас Николов Гарвалов - Русенски масон.

Атанас Х. Петкович

Ахмет Мазгар паша

Ал. Н. Дякович - Шумен преводач, опълченец
Александър Каназирски - Русия, опълченец
Ал. Николов - Румъния, опълченец
Ал. Паунов - Македония, опълченец
АтанасПетров - Свищовско, опълченец
Ангел Атанасов - Пазарджишко, опълченец
Ангeл Георгиев - опълченец
Ангел Николов - флота, опълченец
Ангел Стоянов - опълченец
Атанас Дочев - опълченец
Атанас Иванов - опълченец
Атанас Петров - опълченец
Атанас Узунов - опълченец

А

Агопян (19.V.1870)

Агура Димитър Димитров - (14 октомври 1849-28 септември 1911), р. в Чешмя Въруита, Бесарабия. Учи в Болград и в семинарията в Яш (до 1868 г.) През 1872 г. завършва история в Университета в Яш с държавна стипендия. До 1874 г. е преподавател по история в лицея в Бърлад, а след това, до 1878 г., е преподавател в Болградската гимназия и ръководител на катедрата по румънски език и българска история. След Освобождението живее в България, като до 1881 г. е началник на отделение и главен секретар в Министерството на вътрешните работи, Министър на просвещението, Декан на Историко-филологическия факултет и др. Румънски масон. Основателен член на Българското книжовно дружество.